ΑΝ ΠΕΘΑΝΕΙΣ ΠΡΙΝ ΠΕΘΑΝΕΙΣ, ΔΕ ΘΑ ΠΕΘΑΝΕΙΣ ΟΤΑΝ ΠΕΘΑΝΕΙΣ

(ΠΑΡΟΙΜΙΑ ΟΡΘΟΔΟΞΩΝ ΜΟΝΑΧΩΝ)

Κυριακή, 9 Μαρτίου 2014

Категории светци, които Църквата почита


pravoslavieto.com
Άρθρο για τους αγίους της Ορθόδοξης Εκκλησίας στα βουλγαρικά (δες επίσης εδώ & εδώ).


Според Съборното определение на Седми вселенски събор (787 г.), светците са истинските служители на Христос. Приживе светите хора притежават благодатните дарове лечителство и прозорливост, както и даровете на Светия Дух - любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание; а също полагат непрестанни усилия дарованията им да останат скрити. Белезите, които говорят за святост са сияние на лицето, предаване на освещание чрез допир. Мироточивостта и нетлеността на светите мощи не могат да бъдат обяснени по никакъв друг начин освен чрез светостта. Светите мощи правят безброй чудеса, особено над ония, които пристъпват с вяра към тях.
След Света Богородица - "по-чтимата от херувимите и несравнено по-славна от серафимите" - и светите ангели, светата Църква почита богослужебно следните категории светии (виж по-долу): пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни и праведни.
Като отделни подгрупи в тези категории светии са св. праотци, равноапостоли, свещеномъченици, великомъченици, преподобномъченици, изповедници, безсребърници, благоверни, блажени, страстотерпци, стълпници, чудотворци, юродиви.

 Пророци

Лоно Авраамово, детайл от композицията "Страшния Съд" в манастира Dechani манастир.
Авраам
Пророците са светци, които с помощта на Светия Дух са предизвестявали Божията воля и бъдещето идване на Спасителя.
Чрез истинските Си пророци Господ винаги е призовавал Своя народ към отвращение към всяка неправда и възвръщане към истинския път (4Ц. 17:13). В древността Бог винаги е говорил чрез пророците (Евр. 1:1). В техните пророчества е имало винаги сякаш два плана - по-близък и по-далечен. Пророците са говорили неизменно за идещия Месия (Ин 5:39; Откр. 19:10) и най-ясно великите пророци на еврейския народ (Пс. 21:2,17-19; Ис. 9; 53; Иер. 23:5-6; 31:31-34; Иез. 34:23-24; Дан. 9:25). (Виж също Указател на Месианските пророчества в Стария Завет).
Гръцката дума "профетес" и еврейската "наби" означават едно и също - "вестител, оратор". Затова вярваме, че те са били глашатаи на Божията воля - слуги и уста Божии (ср. Изх 7:1-2), а не предсказатели на бъдещето.
Свещеното Писание нарича пророци както Авраам (Бит. 20:7), който вярвал в Бога, но не е изричал пророчества, така и Мойсей, който възвестил на народа целия закон, устройството на скинията и порядъка на богослужението, които Бог му открил. В Трета книга царе (18:19) служителите на Ваал (450 души) са наречени също пророци.
Някои от пророците са писатели на библейските пророчески книги:
Други бележити пророци, които Църквата почита са пр. Илия, Елисей и Иоан Предтеча (Йоан Кръстител), Варух.

 Апостоли

Думата апостол ("άπóστολος" от глагола " άποστέλλω" - изпращам, Мат. 10:2) значи пратеник, посланик. Свещеното Писание използва в обширен смисъл думата апостол за различните Божии посланици. Сам Господ, като пратеник на  Бог Отец, е наречен Пратеник Божий и Ангел на Завета (Евр 3:1, Мал. 3:1).
Апостоли са наречени избраните от Самия Господ най-близки Негови ученици, призвани да бъдат с Него, да възвещават заедно с Него Евангелието и да изгонят бесовете (Марк. 3:14), като Негови свидетели да говорят от Негово име (Марк. 6:6-13). Той ги изпратил да проповядват новото спасително учение - първоначално по време на Галилейското Му служене, а също и след Възкресението. На апостолите е била дадена власт да учат хората, да прощават грехове, да ръководят общините. Наставленията на Господа Иисуса Христа към апостолите се съдържат в десетата глава (5-42) от Евангелието на Матея, и са особено забележителни по своята сила и изразителност. След като върху тях се излива Светия Дух, апостолите са изпратени по всички страни на света като свидетели на Христос (Мат. 4:19; 16:18; 18:18; 19:28; 28:19-20).
Иисус е избирал апостоли на два пъти.
Първо е избрал дванадесет апостола, според броя на дванадесетте патриарси, родоначалници на старозаветната Църква: Андрей Първозвани, Симон Петър, Йоан Богослов и брат му Иаков Заведеев, Филип, Вартоломей, Тома, Матей, Яков Алфеев, Левий Тадей, Симон Кананита-Зилот, Иуда Яковов (или Тадей), Иуда  Искариотски (Марк. 3:13-19; Лук. 6:12-16). След предателството и гибелта на Иуда Искариотски, апостолите избрали Матей скоро след Възнесението на Иисус (Деян. 2:15-26).
Служението и задълженията на апостолите са обозначени в следните места на Свещеното Писание: Те всичките са били очевидци и слушатели на това, за което са свидетелствували (Ин 15:27, Деян 1:22, 1Ин 1:3). Всички били призвани или избрани от самия Господ (Лук. 6:13, Гал 1:1). Дори апостол Матей не представлява изключение от това, тъй като избирането му по жребий е било по Божия воля (Деян. 1:24-26). Те били вдъхновявани от Божия Дух (Иоан 16:13). Имали властта да творят чудеса и да съобщават духовни дарове (Марк 16:20, Деян 2:43, Евр 2:4). Всички апостоли, освен Иоан Богослов, приели мъченическа смърт за Христа, проповядвайки Евангелието в различните страни на света. Виж също: Събор на светите апостоли.
Втори път Иисус Христос е избрал и седемдесет апостола, вероятно по броя на 70-те члена на Юдейския върховен съд, или по броя на 70-те израилски старейшини (Чис. 10). Тези Господни ученици не били постоянни очевидци и свидетели на Божиите дела, и не били облечени в цялата пълнота с тази власт и сила, която била дадена на първите. В Новия Завет 70-те апостоли не са назовани поименно (вж. Лук. 10:1-16). В православния месецослов седемдесетте апостоли са включени през V - VI в., но списъкът е малко достоверен. Съгласно Преданието св. евангелисти Марк и Лука са от седемдесетте апостоли.
В Свещеното Писание апостоли или посланици са наречени и други мъже от Апостолската Църква, които са служили ревностно за благото на Църквата и Евангелието (2Кор 8:16-24, Фил 2:25-30). За да признае изключителните заслуги на св. Павел за разпространение на християнството в Римската империя, Църквата го нарича апостол, въпреки че по време на земния живот на Иисус Христос не е принадлежал към числото на учениците Му.
Св. ап. Петър и Павел наричаме първовърховни първопрестолници и вселенски учители, претърпели много страдания и гонения и в своите послания завещали на християните основните правила на християнската вяра и живот.
Четиримата апостоли Матей, Марко, Лука и Иоан Богослов, написали Евангелията, наричаме евангелисти.
Християнската Църква нарича апостоли или равноапостоли още някои хора, чието служение и избор е близък до апостолското служение.

 Равноапостоли

Равноапостолни са светиите, които особено са се прославили при благовестуванието на Евангелието и в обръщането на народите в християнската вяра. Те са сътрудници или ученици на апостолите, които с апостолска ревност са разпространявали или са способствували за утвърждаването на християнската вяра сред езичниците. Такива са

 Светители

Светители са свещенослужители, посветени на Бога от млада възраст, епископи и архиереи, богослови, които защитавали Православието от еретически лъжеучения и свети пастири на Христовото стадо. Такива са св.св. Василий Велики, Григорий Богослов (Назиански), Иоан Златоуст, Николай Мирликийски, Евтимий Търновски, Климент Охридски и други. Светителите, претърпели мъчения заради Христа се наричат свещеномъченици.

 Свещеномъченици

Свещеномъченици са свещениците или архиереите, приели мъчения и смърт за изповядване на вярата в Христa; мъченици, принадлежащи към свещения чин (свещенически или епископски), почитани от Църквата като светци. Такива са например св.св. свещеномъченици Дионисий Ареопагит, Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, Иполит Римски, Терапонт Сардикийски, Киприян Картагенски, Григорий, просветител на Армения, Атанасий Цариградски, Власий, Терапонт Сердикийски (Софийски), Петър Мъгленски, Дамаскин Габровски, Петър Български, Порфирий и мн. други.
Трима от свещеномъчениците - Василий Велики, Григорий Богослов (Назиански) и Иоан Златоуст наричаме вселенски учители, т.е. учители на цялата християнска църква. 

 Мъченици

Мъченици са тези светии, които смело и безстрашно са изповядвали и засвидетелствали пред света със слово и дело, със страдания и мъки, а често и със смърт християнската вяра и са прославяли Бога. Мъчениците са най-старата категория светци. Причислените към сонма на светиите мъченици е особено многочислен и по видове различен. Сред мъчениците, които Църквата прославя са св.св. Гордий, Полиевкт, Трифон, Исидор, Никифор, Сионий Български, Димитрий Сливенски, Иоан Български, Георги Софийски Нови, Кирана Солунска, Валентина и много други.

 Великомъченици

Св. Георги Нови СофийскиВеликомъченици - християни мъченици, претърпяли особено тежки (велики) страдания и продължителни мъчения и проявили при това изключителна твърдост във вярата. Такива са св.св. великомъченици Георги, Теодор Стратилат, Теодор Тирон, Неделя, Марина, Варвара, Христина, Екатерина, Анастасия, Евфимия Всехвална и др.

 Изповедници

Изповедници - християни, приели мъченичество за изповядването на правата вяра. За разлика от мъчениците, изповедниците не са умрели в резултат на преживените страдания, а са умрели впоследствие. Сред тях са:
  • Св. преподобни Харитон изповедник († 350)
  • Св. Павел Цариградски Изповедник (†350)
  • Св. Mаксим Изповедник († ок.622)
  • Св. Мартин Изповедник, Римски папа († 655)
  • Св. Иларион Нови Изповедник († 754)
  • Св. преподобни Прокопий Декаполит -изповедник (VIII)
  • Св. Стефан Изповедник (VIII)
  • Св. Йосиф Изповедник (XIII)
  • Св. Стефан Изповедник († 815)
  • Св. Емилиан Изповедник, епископ Кизическик († 820)
  • Св. преподобни Атанасий Изповедник († 821)
  • Св. преподобни Никита Мидикийски (Никита Изповедник) († 824)
  • Св. преподобни Теофилакт Изповедник († ок.832)
  • Св. Михаил Синадски Изповедник († 818)
  • Св. Никифор Изповедник († 828)
  • Св. Теофан Начертани Изповедник († 847)
  • Св. Теодор Начертани († ок. 840)
  • Св. преподобни  Емилиан Изповедник († IX)

 Безсребреници 

Безсребреници (гр. άνάργυρος) - светии, особено прославили се със своята безкористност, с отказа си от богатства заради вярата си. Като необходим елемент на светостта, представата за безкористността има своето основание в евангелския разказ за юношата, който желаел да последва Христа, но се смутил, когато Христос му казал: "продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста" (Марк 10:21). Тъй като "съкровище на небесата" означава спасение, т.е. святост, безкористността и безсребърничеството могат да бъдат разглеждани като подвиг, говорещ за святост. Сред лечителите-чудотворци, раздали имуществото си и служили на ближните си, лекувайки безвъзмездно болестите им - както телесните, така и душевните, са св.св. Козма и Дамян, Кир и Иоан, св. Ермолай, св. Панталеймон и други. 

 Преподобни 

(гр. õσιος, лат. sanctus) Като "преподобни" светата Църква величае подвижниците на Новия Завет, които за обуздаване на своите греховни наклоности и за духовно усъвършенстване доброволно се посвещават на най-строго изпълнение на заповедта: тези, които са Христови да разпнат плътта със страстите и похотите, да не царува грехът в смъртното тяло (Гал. 5:24; Рим. 5:12). Някои от тези праведници се подвизавали в света (например Алексий човек Божий). Други се отделяли от света в манастири, пустини (например св. Иван Рилски), не встъпвали в брак, чрез пост и молитва събирали духовни сили и привличали около себе си ученици, които да бъдат за пример със своя свят живот и да влияят косвено благотворно на света, от който са се отделили. Такива са св.св. Антоний, Сава, Паисий Хилендарски, Наум Охридски и много други.


Преподобномъченици

 

Преподобните, претърпели мъчения заради Христовата вяра, наричат преподобномъченици (гр. όσιομάρτυς) като св.св. Прокопий Варненски, Евгения, Онуфрий Габровски, Атанасий Перски и др.

 Праведни

Праведни наричаме обикновено старозаветните светии, които са постъпвали по правдата на Закона. Водили праведен, угоден Богу живот, но за разлика от преподобните живеели в света, били хора семейни. Такива са например Авраам, Лот, Иоаким и Анна, Захарий и Елисавета и други.
Светата Църква нарича "праведни" и някои новозаветни светии. Подобно на древните праведници, живеейки в света и изпълнявайки държавни, обществени и семейни задължения, те всякога са постъпвали по заповедите на Закона Божий и са били верни на Бога. Такъв е бил например праведният Филарет Милостиви.

 

 Свети праотци

 

Праотци (от гр. προπάτωρ - "праотец") наричаме старозаветните предци на Иисус Христос по човечество, които почитаме като изпълнители на Божията воля в свещената история до новозаветната епоха, поради тяхното праобразно  участие в историята на спасението, в движението на човечеството към Небесното царство. Към праотците отнасяме преди всичко старозаветните патриарси (от гр. πατριάρχης - "родоначалник, праотец"). Съгласно Библията, такива образи на благочестието и хранители на завета още преди Потопа (преди на Израил да бъде даруван закона), са дълголетниците Адам, Сиф, Енос, Каинан, Малелеил, Иаред, Енох, Мафусал, Ламех и Ной (Бит. 5:1-32).
В епохата след даруването на закона на Мойсей сред патриарсите били Авраам, Исаак, Иаков и Йосиф, с когото и завършва патриархалният период на библейската история.
Като праотци Църквата почита и праведните Богоотци Иоаким и Анна - родителите на св. Богородица, и праведният Й годеник - Йосиф Обручник.
Почитането на старозаветните праотци е засвидетелствано в Християнската църква около втората половина на IV в., но то произхожда от практиката на юдеохристиянските общини от първите векове, най-вече на Йерусалимската църква. Особено празнуване на св. праотци Църквата е постановила в Неделя на св. отци преди Рождество Христово. (По някои свидетелства, в този ден се празнувала паметта само на Авраам, Исаак и Иаков).


Благоверни 

 

Благоверни - цар, княз или княгиня, допринесъл особено много за укрепването на Православието, и поради това причислен към лика на светците, като св. благоверерни цар Петър Български, св.св. благоверни князе Александър Невски и Лазар Сръбски и др.

 Стълпници

Чудотворци

 

Св. Спиридон Тримутинтски
Св. Спиридон
 :: Св. преподобни Мемнон Чудотворец (II)
 :: Св. Григорий Неокесарийски Чудотворец († 265)
 :: Св. безсребърници Козма и Дамян в Рим († 284)
 :: Св. Николай Мирликийски  Чудотворец († 342)
 :: Св. Спиридон Тримитунтски Чудотворец († 350)
 :: Св. преподобни Висарион Чудотворец (IV-V)
 :: Св.св. безсребърници и чудотворци Козма и Дамян, от Азия
 :: Св. преподобни Стефан Изповедник Чудотворец (VIII век)
 :: Св. преподобни Тит Чудотворец (IX в.)
 :: Св. преподобни Иоан Рилски Чудотворец († 946)
 :: Св. великомъченик Иоан-Владимир, княз Български Чудотворец († 1016)
 :: Св. преподобни Лазар Чудотворец (XI век)
 :: Св. Киприян Цамблак Чудотворец (1330-1406)
 :: Св. Серафим Саровски Чудотворец († 1833)
 :: Св. преподобни Сергий Радонежски Чудотворец († 1392)
 :: Св. Евстратий Чудотворец
 :: Св. чудотворец Тихон, епископ Аматунтски
 :: Св. преподобни Онисим Чудотворец
 :: Св. преподобни Дий Чудотворец
 :: Св. Мирон Чудотворец, епископ Критски
 :: Св. преподобни Теофан Македонски, Нови Чудотворец
 :: Св. преподобни Евмений, епископ Гортински Чудотворец
 :: Св. равноапостол Аверкий, епископ Йераполски чудотворец
 :: Св. свещеномъченик Ипатий Чудотворец


 Юродиви

Юродив (безумен) - светец, приел подвига по Божие призвание "юродство заради Христа", та като стане "от долен род" на тоя свят, презрян, "измет на света", да намери милост в очите на Господа. Подвигът намира оправдание в думите на св. апостол Павел: "Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен (юродив), за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога" (1Кор. 3:18-19). "Бог избира онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избира онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избира онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо" (1Кор. 1:27-28).
Юродивите съзнателно приемали вид на безумни и се подлагали доброволно на всевъзможни лишения, унижения и страдания. Те пророчествали, вършели чудеса, смело изобличавали неправедните управници и обръщали грешници в пътя на покаянието, като при това вършели такива подвизи на любов към ближните, каквито са недостижими за повечето хора.
Първите подвижници на юродството заради Христа са се появили твърде рано: в люлката на древното монашество - Египет, през втората половина на IV век. В юродство са се подвизавали св. преп. Симеон и Йоан Юродиви (празнувани на 21 юли), св. Андрей Юродиви (2 октомври) (†ок. 936 г.), св. Теофил и други. 

Житие на блажени Андрей, юродив заради Христа

pravoslavieto.com

Блаж. Андрей Юродиви, руска икона от нач. XVI век. Източник: : icon-art.info.

Подвигът "юродство заради Христа" намира оправдание в думите на св. апостол Павел:
"Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен (юродив), за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога".
"Бог избира онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избира онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избира онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо".
Тъй че юродивите заради Христа съзнателно взимат вид на безумни човеци, доброволно се подлагат на всевъзможни лишения, унижения и страдания, та като станат "от долен род" на тоя свят, презрени, измет на света, да намерят милост в очите на Господа.
Светата Христова църква знае много такива юродиви. Такъв бил и св. Андрей, просиял като юродив в Цариград през деветия – десетия век.
Св. Андрей бил по произход славянин. Живял като роб у благочестив човек на име Теогност. Господарят оценил добротата на роба и му дал средства да получи образование. Андрей обичал да чете Свещеното Писание, да ходи на църква, да се моли и да мисли как да угоди на Бога. След известно време благочестивият Теогност му дал свобода.
Оттогава Андрей се посветил изцяло на молитва на Бога. Веднъж във видение получил от "светъл Момък" три венеца с думите:
- Иди си с мир! И отсега бъди наш приятел и брат. Бързай на добър подвиг! Бъди безумен и беден заради Мене и ще бъдеш причастник на голямото добро в Моето царство!
Андрей отговорил:
- Не ще мога да изплатя тия хубави венци, но почакай – ще отида да попитам моя господар дали няма да ми даде злато, та да ги купя!
- Тия небесни венци не се купуват със злато, а с духовна борба – казал му явилият се от небесата "Момък".
На другия ден Андрей взел нож, отишъл на кладенеца и нарязал на парчета горната си дреха. Правел се на безумен. Видял го някакъв готвач от господарската къща и казал това на господаря си.
Като чул, че добрият Андрей говори несвързано, господарят се опечалил. Двамата го взели наистиназа луд, свързали го със железни вериги и го повели към църквата "Света Анастасия".
В църквата денем св. Андрей се правел на юродив, а нощем непрестанно се молел на Бога.
След четири месеца бил пуснат. Той тичал из улиците и пеел, като се показвал безумен. Понякога цяла седмица не вкусвал хляб. Дрехата му била цяла в дрипи.
В тоя голям град, посред толкова богати и щастливи хора, той, подобно на Христа, нямал где глава да подслони. Когато имал нужда малко да поспи, за да си отпочине морното му тяло, Андрей лягал на някое бунище, гдето лежали кучетата. Лягал до тях, а те не го приемали до себе си, както пише житиеписецът му. Едни ръмжели, хапели го и го гонили от себе си. Други пък бягали от него. Не отдъхнал никога под покрив, той лежал на сметта като бедния Лазар, от хора и от животни тъпкан, презиран, подритван.
Смиреният Божи угодник получил дар на прозорливост.
На един крадец предсказал, че ще ослепее, ако изпълни лошия си замисъл – ако отиде нощем да разкопае пресния гроб на една девица и вземе дрехите й. Крадецът не го послушал и ослепял.
Един друг човек навсякъде се хвалел, че бил християнин, а не обичал да посещава църквата и да се моли. Св. Андрей го срещнал на улицата и го изобличил пред всички наоколо с висок глас:
- Казваш, че си християнин, а не влизаш в църква. Ние се молим в храма, а ти или спиш или се занимаваш с други неща. Ако пък се отбиеш в църква, прекръстваш се и веднага излизаш. Знай, че Божията благодат няма да почива над тебе, ако не оправиш пътя си!
Веднъж Андрей, тоя чуден Божи човек, се появил на едно от тържищата в Цариград. Някои там дали да се разбере, че го считат недостоен да говори и да бъде сред тях. Те се нахвърлили срещу него и почнали да го бият. Една благочестива жена на име Варвара се спуснала да го брани от нападателите. Изведнъж пред очите на Варвара долетели много лястовици. Сред тях бил един бял гълъб, който носел маслинено клонче в човката си. Тя чула как гълъбът по човешки заговорил на св. Андрей:
- Смирени Андрей, приеми това клонче, което Сам Бог Вседържател ти изпраща от рая в знак на Своята благодат!
Със своята чиста душа това видяла само Варвара и прославила Бога с тия думи:
- Благословен си Ти, Господи! Колко светии имаш сред нас, за които ние нищо не знаем!
След няколко дни Андрей пак видял тая благочестива жена и й казал:
- Пази моята тайна, Варваро, докато си отида от тоя свят!
А тя му възразила:
- Как може да не се говори за такива свети неща!
В една люта зимна нощ св. Андрей се гушел в ъгъла на една сушинка. Там намерил да лежи куче. Той треперел от студ. Легнал до животното, за да стопли малко гърба си. Кучето избягало. Юродивият рекъл:
- О, какъв съм аз грешен и окаян човек. Не само човеците, но и кучетата се гнусят и бягат от мене! Господи, Ти, Който Сам пожела да бъда окаян, безумен и беден, подкрепи търпението ми в юродството, та ако умра през тая тежка зима, да угасна с любовта си към Теб!
Св. Андрей Юродиви бил удостоен, подобно на св. апостол Павел, да бъде издигнат до третото небе. Там видял той Христа Господа в цялата Му слава: Много небесни сили с песен славословели Бога и се кланяли пред престола Му.
По-късно св. Андрей разказал за видението си с тия думи:
- Такава радост ме обзе, като видях Господа, че и сега не мога да я изкажа с думи! В трепет лежах пред моя Владика и Господ. Чудех се на Неговото милосърдие, че допусна мене, грешния и нечист човек, да застана близо до Него и да видя Неговата красота. Докато ангелите пееха, аз се намирах в рая и си мислех: защо не виждам тук пречистата Божия Майка св. Богородица? Изведнъж един мъж, светъл като облак, с кръст в ръка, застана до мене и рече: "Ти искаш да видиш Небесната Царица. Няма я тук сега. Тя отиде долу в бедния свят на земята, да помага на човеците, да утешава скърбящите. Нали знаеш, че тя е Надежда на безнадеждните? Затова гледа да бъде повече сред тях. Бих ти показал тук нейното свято място, но няма време. Трябва да се върнеш обратно, откъдето си дошъл, както е заповядал Владиката!"
Понеже не видял в рая св. Богородица, Андрей Юродиви се удостоил да я види във Влахернската църква в Цариград, дошла да помага и да закриля хората. Видял я той как държи в ръцете си омофор, обкръжена от пророци, апостоли, ангели. [Виж също Влахернска икона на Божията Майка]
Много чудеса извършил св. Андрей. Много грешници обърнал в пътя на спасението. Но никога при тия дивни прояви на Божията милост към него не се възбудили в душата му гордост и самонадеяност. Той продължавал да пази най-дълбоко смирение, като унижавал себе си пред Бога и човеците и като се молел постоянно за ония, които му се присмивали, както и изобщо за всички грешници.
Св. Андрей починал в дълбока старост.
Светата Църква, като празнува паметта му, слави неговото смирение и доброволната му бедност с песента: "Христовите думи – блажени бедните духом, защото тяхно е царството Небесно – се изпълниха в тебе, блажени Андрее. Като си обеднял духом, ти си получил Небесното царство!"

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Български новомъченици и изповедници (http://www.pravoslavie.domainbg.com/11/index.html)
«Ублажавай искрено преподобномъченика, за да станеш мъченик по добронамереност и да премине животът ти без гонение, без огън, без бичуване, и да се удостоиш с почитта на тези мъченици» (св. Василий Велики) 

ЖИТИЕ И СТРАДАНИЕ НА СВ. ВЕЛИКОМЪЧЕНИЦА
      ЗЛАТА МЪГЛЕНСКА

Пострадала заради Христа през 1795 г. Паметта ù се празнува на 26 октомври (13 октомври, ст. ст.) [ http://www.pravoslavie.domainbg.com/11/bulgarski_novomucenici/zlata_maglenska.html ]
Тази дева-мъченица и непорочна невеста на Небесния Цар Христос Бог — Злата (1) — бе родом от едно село на име Слатина от Мъгленската епархия (2) в България. Бедна по произход, защото беше дъщеря на един неизвестен сиромах християнин, който освен нея имаше още три дъщери, Злата беше богата със своето предизбрание и с природната си красота. Предизбрана бе от Бога заради горещата си вяра в Него и заради своето девство и целомъдрие, надарена бе и с природна красота, която стана повод блажената да завърши живота си със славна и доблестна мъченическа кончина.
      Един от тамошните турци, виждайки нейната преголяма хубост, уязви се в сърцето си от сатанинска страст към нея и дебнеше да намери сгодно време, за да осъществи злото, което замисляше. И ето — един ден, когато Злата излезе с някои жени вън от селото да събира дърва, разбра това онзи агарянин, сговори се с други турци, отиде там, хвана я и я отвлече у дома си. И най-напред започна да подмамва светицата с много обещания и клетви, като се стараеше да разколебае волята ù и да я обърне към своята вяра. Заричаше ù се, че ако тя се потурчи, ще я вземе за своя жена. Сетне започна да я заплашва, че ако не се вслуша в думите му, ще я подложи на големи мъчения. Но Злата — наистина златна по име и на дело, макар внезапно попаднала в беда, като слушаше това, никак не се побоя, но призова в ума си на помощ името Христово и с голямо мъжество и дръзновение отговори: “Аз вярвам в моя Господ Иисус Христос и на Него се покланям. Само Той е мой Жених и няма да се отрека от Него никога, дори хиляди страдания да ми причините и да раздробите тялото ми на късове.”
      А турците, като чуха това и размислиха, че сами няма да успеят да склонят Злата, прибягнаха към други средства. Знаейки, че жените умеят по-добре от мъжете да измамват, предадоха светицата на своите жени, като им заръчаха да си послужат с всякакви средства и с всякакви хитрости, за да я убедят. И те, като взеха при себе си мъченицата, какво ли не направиха, какви ли коварства
      не употребиха, с какви ли магии не си послужиха, за да надвият девицата! Така цели шест месеца се мъчеха да обърнат благословената към своето зловерие, но напразни останаха усилията им, защото блажената стоеше утвърдена върху непоклатимата скала на Христовата вяра.
      Тогава повикаха родителите и сестрите на мъченицата и със страшни заплахи им заповядаха да склонят дъщеря си да се потурчи. Ако ли не сторят това, зарекоха се, че нея ще убият, а тях жестоко ще мъчат и ограбят. Като дойдоха при мъченицата родителите и сестрите ù (защото страхът ги принуждаваше да вършат това, което не искаха), направиха всичко, което можеха, за да смекчат нейната по-твърда и от диамант душа. Плачейки, те нареждаха: “Пресладка дъще, смили се над самата себе си и над нас — твоите родители и сестри, защото заради теб всички ни заплашва гибел! Отречи се от Христа поне привидно, за да избавиш и себе си и нас, а Христос е милостив и ще ти прости този грях, сторен по принуда и насилие. “ Тук нека всеки от нас размисли колко силна и трудна беше борбата, която дяволът повдигна, за да разколебае мъченицата. Но дерзайте, възлюбени! Силата Христова победи и в тази борба и разруши дяволските козни. Защото разумната и крепкодушна Злата, сърцето на която гореше от любов към Христа, се издигна над плътта и кръвта, над законите и пределите на естеството. И като се обърна към своите родители и сестри, тя изрече тези достойни за удивление премъдри слова: “Вие, които ме принуждавате да се отрека от Христа — Истинския Бог, не сте вече мои родители и мои сестри. Вместо вас Баща ще ми бъде моят Господ Иисус Христос, майка — Пресветата Владичица Богородица, а сестри и братя — всички светии. “
      О, великодушно мъжество! О, истинска любов към Бога! О, мъдър разум, достоен за небесни похвали! Наистина, братя, изпълни се над светата словото на божествения Давид: “Баща ми и майка ми ме оставиха, но Господ ще ме приеме. “ (Пс. 26: 10)!
      Когато друговерците и най-вече онзи зъл похитител на девицата видяха, че усилията им бяха напразни, и че не можаха да отвърнат Злата от Христовата вяра нито с хитростите, нито с другите средства, които бяха употребили, оставиха накрая ласките и думите настрана и започнаха да мъчат светицата. Най-напред цели три месеца всеки ден я биеха с тояги, после деряха ремъци от кожата ù и ги оставяха да висят пред очите ù, та дано се уплаши, като ги гледа. Кръвта подобно на река се лееше от девическото тяло на мъченицата и обагряше земята около нея. И накрая с нажежен ръжен пробиха главата ù — от едното ухо до другото, така че дим излезе от носа и устата ù.
      Христовата мъченица понасяше тези най-страшни мъчения, които биха сломили и най-крепките мъже, но тя търпеше всичко с голямо мъжество, укрепявана от силата на Кръста и от своята сърдечна любов към Христа, защото както казва Симеон Метафраст: “душа, свързана с връзките на любовта към Бога, смята страданията за нищо, но сред скърбите се наслаждава и сред злостраданията разцъфтява”.
      Като чу светата, че някъде наблизо се намира отец Тимотей — проигумен на почитаната светогорска обител Ставроникита и неин духовен старец (който ни и разказа за нейното мъченичество — мъж почтен и достоен за доверие ) — тя му извести чрез един християнин да моли Бога за нея, та да се удостои богоугодно да завърши пътя на своето мъченичество.
      А онези свирепи и жестокосърдечни, или по-добре да кажем, по-свирепи и от зверовете хора, не се наситиха на всички мъчения, на които подложиха светицата, но се чудеха как е останала жива и не е умряла. О, какво ли не прави злото! Не търпейки да бъдат победени от едно момиче, те толкова се ожесточиха и разяриха, че окачиха Христовата агница на една дива круша и се нахвърлиха върху нея с ножовете си, режейки на късове светото тяло на девицата.
      Така прекрасната Злата, изпитана и блеснала като злато, очистено в горнилото на мъченията, предаде светата си душа в ръцете на своя безсмъртен Жених и прие двойния венец на девството и мъченичеството. Сега тя ликува и се весели в небесните селения заедно с мъдрите деви и с всички удостоени с награда от Бога. Застанала отдясно на своя Небесен Жених Христа, тя царува заедно с Него във вечни векове. А многострадалните девически мощи на мъченицата някои от християните тайно взеха и погребаха с почит и благоговение. По нейните молитви и ние да бъдем удостоени с Царството небесно!

БЕЛЕЖКИ:

      * Преведено от книгата “Неон мартирологион” на преп. Никодим Светогорец, известен църковен писател и канонист, съвременник на подвига на светата великомъченица. Съставеното от него житие е първоизточник на по-късните ù житиеписи. Преводът с малки съкращения е направен по “Synaxaristes neomartyron”, изд. “Православен кошер”, Солун, 1984 г., стр. 95-98.
      1. В църковна употреба се среща и името Хриса — гръцки превод на Злата.
      2. Мъглен — средновековен български град, епископско седалище в Южна Македония (днешна Гърция). Съществувал до 18 век.


  Свети Константин Агарянин*

pravoslavie.domainbg.com

 

        Свети Константин се родил в мюсюлманско семейство в самия край на ХVІІІ век. Списателят на житието му, по всяка вероятност съзнателно, не е запазил за нас мюсюлманското му име, навярно желаейки чрез това да подчертае, че мъченикът изцяло и докрай станал християнин… Види се, че в това решение на житиеписеца е присъствувала и волята на самия светец.
        Горчиво било детството на бъдещия мъченик. Тежка болест в отроческите му лета, развод на родителите му, втори брак на майка му, жесток доведен баща, втори развод, нищета, многократни преселвания… Вероятно понесените лични страдания да са подготвили почвата на сърцето му за възприемане на словото за Кръста. Помня, че един бивш гамбийски мюсюлманин, жив и досега, писа в спомените си, че до християнството са го довели именно размислите за смисъла на страданията, с каквито и до ден-днешен е преизпълнен животът на простите африканци, и с каквито бил преизпълнен и неговият собствен живот. Нямайки сред познайниците си християни, тоя човек стигнал до Христа единствено чрез размислите над това, което се говори с отрицание за учението Христово в Корана — че Иисус, назоваван от християните Син Божий уж бил разпънат. Такива размисли привели мюсюлманина до това, че „нуждата от кръстни страдания ми се струваше убедителна и истинна в светлината на нашия действителен живот“ (12)…
        Когато след многократни преселвания свети Константин се озовал в Смирна, той работел на пазара като разносвач на плодове и зеленчуци, и при тая си работа той често трябвало да посещава дома на митрополита. Там именно се запознал с християните и християнството. Той завързал дружба с някои християни. Общувайки с тях, изучил гръцкия език.
        Веднъж, когато за пореден път бил в митрополията, Константин помолил един познат нему свещеник да му прочете нещо от християнските книги. Свещеникът изпълнил молбата му. Думите на Писанието произвели необикновено въздействие върху него и това бил най-вероятно не първият, а последният тласък към решението да стане християнин…
        За нас, които въпреки цели десетилетия атеизъм сме израснали всред християнска култура и от детството си сме възприели християнски понятия и категории чрез самия роден език, архитектурата, литературата, живописта и историята, често пъти е трудно в съответната мяра да усетим цялата колосална сила и мощ на евангелското слово. Да чуем благата вест тъй, както са я чули първите нейни слушатели, както я е чул и свети Константин.
        Първият пълен превод на Новия Завет на арабски език бил издаден едва в 1830 година (13). Но и до ден-днешен, както свидетелствува съвременният християнски арабин-мисионер Бессам Медани „мюсюлманите рядко могат да чуят словото Божие на родния си език, а повечето от тях никога не са виждали Библията“ (14). Толкоз по-силно и по-непосредствено въздействува чутото за първи път Божие слово. Тук си припомням разказа за обръщането на един съвременен египетски изповедник Христов — Малик, който бил син на почитан учен-шейх, попечител и инспектор по ислямознание на учебните заведения от техния окръг и ревностен член на „братята мюсюлмани“. И то станало след като Малик чул от християните историята за опростената блудница. Христовото милосърдие и преизпълнените с любов Негови думи потресли до дълбините душата на младия мюсюлманин и всичко заобикалящо го приело друга стойност в светлината на тези думи (15). Нещо подобно станало и с Константин.
        Когато говорим за преминаването на мюсюлманин в християнство, трябва да имаме предвид, че такъв човек се сблъсква не само с обществени, но най-вече с огромни психологически трудности. „Ако мюсюлманинът изостави своята предишна вяра, то това е не само огромен позор за всички от неговия род, но преди всичко за самия него това означава откъсване от обичайното „ние“ на семейството, единството с което той чувствува с всички фибри на душата си. Този процес е по-дълбок и продължителен, отколкото можем да си представим, и подклажда у мнозина новообърнали се мюсюлмани изкушението на пълната самота“ (16). Да се преодолее всичко това може да помогне само искрената любов на повярвалия към Христа и всеукрепяващата благодат Господня.
        В житието не се казва направо, но се подразбира разривът на Константин със семейството му след вземане на решението да промени вярата си, а обстоятелствата, при които станало неговото затваряне вече сочат, че този разрив станал не по негов почин.
        От примера на св. Константин се вижда колко сложно било да се покръсти един мюсюлманин в Османската империя. Това означавало не само смъртна присъда за покръстения, но и немалки злини за кръщаващите (17). Ето защо смирненските християни, независимо от познанството си с него, не се решили да кръстят Константин и го пратили на Атон.
        Щом стигнал на Атон, бъдещият мъченик отишъл в обителта „Св. Павел“ и помолил да го покръстят. След като се посъветвали, старците не се решили на това и го изпратили в Кавсокаливския скит. На свой ред скитските старци го изпратили в лаврата „Св. Атанасий“. Но и в лаврата поради страх от турците не се решили да покръстят мюсюлманина и го напътили към Иверския манастир, гдето по това време живеел в безмълвие бившия патриарх на Константинопол Григорий V (сам той приел мъченически венец). Когато се явил при светителя, юношата паднал в нозете му и със сълзи го молел да го удостои с тайнството на Кръщението. Но и патриархът не се склонил отведнаж. За Константин — трябва добре да разберем — тези откази били потресаващи! Той трябвало да понесе, така да се каже, най-невероятното: да бъде изхвърлен от ислямския свят и да не бъде приет от християнския. Само искрените ридания на отчаялия се вече юноша трогнали в последния миг светителското сърце и патриархът му заповядал да се върне в Кавсокаливския скит и да се готви за св. Кръщение, което не след дълго той извършил над него собственоръчно (!), като по тоя начин сам поел отговорността за всички възможни последствия върху себе си.
        Какво изпитал подир кръщението си свети Константин? Какво изпитва всеки, възпитан в мюсюлманска среда и култура и намерил истината на Православието? За хора, израснали в преобладаваща християнска култура това е трудно обяснимо. Споменатият от мен Ламин Санех пише следното за своите чувства при окончателното му обръщане от исляма в християнството: „Трудно може да се изрази с думи чувството за пълна свобода от парализиращата невъзможност да умилостивиш Бога“ (18). Навярно и бъдещият мъченик е изпитал подобно чувство на свята и духовна свобода в открилото се безбрежно море на Божията любов.
        Това море било тъй безбрежно и велико, че докато светият изпълнявал разни послушания в Кавсокаливския скит, не един път му минавала мисълта да запечата със собствената си кръв любовта си към Христа. Ала неговият духовен наставник старец Гавриил не му давал благословение за такова нещо, учейки го, че ако това бъде угодно на Бога, Той Сам, по Своите неизследими пътища, ще изпълни Константиновото желание.
        След някое друго време, по собствено желание и след като изпросил благословението на атонските старци и патриарха, свети Константин се отправил към Магнисия с цел да обърне към християнството родната си сестра. Причината за подобен духовен порив у Константина можем да разберем, ако се обърнем към примера от живота на съвременния изповедник, упоменатия вече Малик. Подир тайнството Кръщение той, обзет от любов към целия свят, с възторжени и трогателни изрази писал на своите близки и жена си за щастието да бъде християнин, за духовното си повторно раждане и за любовта към Бога, стигаща до желанието да умре за Него, и за любовта си към тях: „Аз винаги съм ви обичал всички и всекиго поотделно. Но сега любовта ми към вас — при това, че аз изцяло, без остатък се отдадох на любовта към Иисуса Христа — стана още по-дълбока, още по-чиста и по-нежна. Не мога да изкажа колко ви обичам. Не мога да изразя своето щастие. Споделете радостта ми от любов към мене!“ (19)
        Би трябвало и свети Константин да е бил тласкан от подобни чувства… Но въпреки това все още не било съдено да види сестра си. По пътя на едно пристанище го разпознал някакъв чиновник. По-нататъшното поведение на Константин ни показва здравото, образцово-християнското отношение към мъченичеството. Той не предизвиква своето мъченичество и не подтиква към него мюсюлманите, нежелаейки по такъв начин сам да изкушава Господа. Щом го запитали не е ли турчин, Константин отвърнал:
        — Не, този човек е сбъркал, като вероятно ме е взел за другиго, а аз съм — чист християнин.
        Веднага след това светият купил билет за най-близкия кораб. И ето, скочил в лодката, лодката се откъснала от брега, отплавала и вече почти се допряла до кораба…, но в този миг от брега заповядали да върнат лодката и да им предадат Константин. Матросите безпрекословно се подчинили. Отвели Константина при агата (кадията, т.е. съдията). Между тях се състоял следният разговор:
        — Кой си ти, откъде си дошъл при нас и как се казваш?
        — Отдалеч съм, отивам в Анадола, изповядвам християнската вяра, а името ми е Константин.
        — А ако се намери човек, който те изобличи и докаже, че си турчин?
        — Едва ли е възможно, понеже съм християнин.
        Тогава чиновникът на агата, познаващ Константиновия брат, се изправил и „изобличил“ светията.
        И чак тогава Божият избраник разбрал, че откриващият се велик път на мъченичеството за Христа действително му е приготвен от Бога и, като събрал мъжество, смело отвърнал:
        — Да, аз наистина бях турчин, но кратко време останах в беззаконната мюсюлманска вяра, понеже моят Господ Иисус Христос по Своята велика милост ме изведе от тъмнината и ме доведе до истинската светлина; а сега аз плюя на вашата вяра с всички нейни обреди, понеже тя довежда всички нейни последователи до вечна погибел.
        Тези прости наглед за нас думи, казани в тогавашните обстоятелства, били явна присъда над самия себе си. Окончателното преминаване на мюсюлманин в друга вяра се наказвало със смърт. В случай на такова преминаване той тутакси ставал мюбох-иддем, т.е. лице, което всеки имал право да убие (20). В сборниците ал-Бухари и Муслима се посочва хадис, водещ произхода си от Ибн Масуда, който предава следните думи на самия Мохамед: „Според закона, кръвта на мюсюлманин може да бъде пролята само в три случая: прелюбодеяние, живот за живот, отричане от вярата и напускане на общината“.
        Пребили Константина и го затворили в тъмницата, а през това време кадията повикал Махсонисийския паша за разглеждане на това дело. Щом дошъл, пашата предложил на мъченика да се върне в исляма, като му обещал — в случай че го стори — да го обдари с богатства и почести. Подобно предложение в никакъв случай не било личен почин на пашата, нито свидетелство за особена щедрост от негова страна, за възвръщането на „отпадналия“ към бащината вяра. Такова нещо било предвидено от шериата. За подобен род действие съобщават и мюсюлманските извори. Всичко описано в житието ставало при строго спазване на съдопроизводствения ред, зародил още в началото на Арабския халифат. Така например известният мюсюлмански историк ал-Кинди (умрял в 950 г.) упоменава един случай, отнасящ се до епохата на ранните Фатимиди: „един стар християнин на осемдесет годишна възраст, който преди време прие исляма, пак промени вярата си, а когато му бе предложено да се обърне отново към исляма, той отхвърли това предложение. Кадията доведе това до знанието на халифа, който предаде въпросния човек в ръцете на началника на стражата, а последният го прати при кадията, за да избере оня четирима заседатели, необходими за обръщането му в ислям. Ако той се покае, кадията е длъжен да му обещае 100 динара, ако пък упорствува, следва да бъде наказан със смърт. Старият християнин се отказа, биде убит и тялото му хвърлиха в Нил“ (21)
        Отказал се и Константин и отново изповядал християнската вяра. След това отначало го подложили на обичайните мъчения, на тъй наречената фаланга (бой по петите с тояги), а после, когато и това не оправдало очакванията им, предали го на явил се доброволец-палач.
        Установяването на изтезанията също не било следствие на лични склонности или пристрастия на пашата — то също било предписано от закона. Дори Абу Юсуф († 798), автор на първата книга по мюсюлманско право, станала христоматия за всички следващи поколения ислямски законоучители, макар като цяло да отричал в съдопроизводството възможността за каквото и да било давление върху подозирания (в това число и изтезания), в случая на преминаване на мюсюлманин в друга вяра ги считал за необходими, ако върху обвиняемия не са подействували нито обещанията, нито заплахите (22).
        Но това, че пашата не се задоволил с обичайните телесни наказания, но предал Констинтина в ръцете на „специалист“ по изтезанията на християните, той сторил поради личната си изродена воля. Като пример за различно отношение на кадия в границите на същото това законодателство може да послужи делото (мъченичеството) на свети Георги Мелитински (2/15 януари). В този случай кадията също бил принуден да осъди върналия се в християнството старец на смъртно наказание, но все пак с явно нежелание и съжаление, и без употребата на мъчения. Често пъти кадиите, нежелаейки да вземат върху си кръвта на християните, обявявали ония мюсюлмани, които идвали при тях и им съобщавали за обръщането си към Христа, за умопобъркани и въз основа на това ги прокуждали (така, например, постъпили първия път с преподобномъченик Киприан Нови, 5/18 юли). Бивало дори кадия, несъгласен с присъдата от пашата, тайно да освободи осъдени на смърт християни.
        А такива „ревнители“ като пашата, паднал се на Константина, понякога още в този живот ги застигало Божието възмездие. Тъй Михаил Сириец повествува как подобен „ревнител“ от ІХ век, който бил прекалено усърден в измъчванията на християни, отвърнали се от исляма, най-накрая бил хвърлен за това в затвора и убит по повеля на кадията (23). „От пашите-мъчители в еднаква степен страдаха и християните, и мюсюлманите“ (24), тъй че не са редки случаите, когато по настояване на мюсюлманите един или други паша рано-късно бил снеман от длъжност.
        И тъй, предали Константина на палача-изверг. Не е възможно и да се чете, без да потръпне човек, описанието на мъченията, на които бил подложен младия християнин. Но и сред тях той останал твърд във вярата. И когато — измъчен, изнурен, обезобразен и окован във вериги — го изправили пак пред пашата и го попитали: „Ще ни кажеш ли сега какъв си ти (т.е. от коя вяра си ти?)“, мъченикът проронил: „Развържете ръцете ми и ще видите какъв съм“. И когато го развързали, светият се прекръстил и възкликнал: „Ето, такъв съм аз!“
        В тази ярка, изразителна постъпка се вижда цялата сила на непреломимата воля на мъченика, цялата жар на огъня на неговата саможертвена любов към Христа.
        След този му подвиг подложили св. Константина на бичуване, заковали го във вериги и го хвърлили в тъмницата. Тогава, както разказва житието, по всички църкви Божии възнасяли за него молитви.
        Съдебното дело на Константина било тъй отговорно, че Кидонийският началник не се решил сам да изрече присъда и го проводил в Стамбул.
        Там светият прекарал някое-друго време в каторга, после — отново бой по петите, мъчения, хвърляне в зандана. Там го навестил свещеник, който, виждайки тъй млад изповедник и „като се боеше за неизвестния край“ на подвига му, както се казва в житието, му рекъл: „Добро нещо е, Константине, да изповядваш името на Иисуса Христа, ала ужасни са мъченията на турците. Помисли си, ако те плашат мъченията на турците, тогава с Божия помощ ще те измъкнем оттук!“ „Какво думаш, духовни отче? — учудено му отвърнал светият. „Разгледай тялото ми“. При тия думи мъченикът открил раните си, от чиято гледка духовникът неволно потръпнал и се удивил на подвига на младия страдалец. „Внимавай, отче! — строго му рекъл мъченикът — недейте ме откупува със злато или дарове на свобода. Бог да ви удържи от такова дело. Подир някой-друг ден ще завърша своя подвиг, както ми каза Пречистата Богородица“.
        Тъй и станало. На другия ден отново извикали на съд Константина и заради упорството му в неговото „отстъпничество“ го осъдили на смърт чрез обесване. Присъдата била изпълнена на 2 юни 1819 година, четиридесет дни след първото му задържане.
        Обесването било наказание от вида „кетъл“, което обичайно прилагали за престъпници, осъдени за мъжеложство, кръвосмешение и вероотстъпничество. За прелюбодеянието било отредено наказание от вида „реджъм“ — убиване с камъни. Преднамереното убийство имало за последствие „кесос“ — право на кръвна мъст. Това, че за християнските мъченици било избрано като наказание именно „кетъл“, трябвало навярно да послужи в очите им за тяхно по-голямо унижение и позор (25).
        „За да няма ревнители на подвига на светия мъченик и за да не подействува на други примерът на Константиновото обръщане към християнската вяра, а също и да не вземат християните да се хвалят, че имат свети мощи на мъченик, дошъл от мохамеданите, турците не позволили никому да вземе тялото му, като считали срамно за себе си, дето техен бивш едноверец ще бъде почитан от християнската Църква — погребали го тайно на мюсюлманските гробища“.
        Монах, изпратен от Кавсокаливийския скит, събрал сведения за подвига на светията в Кидония и пристигнал в Стамбул, не могъл да намери мястото, дето бил погребан, но все пак му се удало да изкупи част от дрехите, в които бил умъртвен пресветлият мъченик. С тази дреха се върнал той на Атон, гдето по-сетне от докосването до нея станали няколко чудни изцеления…
        Свети мъчениче Константине, моли Бога за нас!


БЕЛЕЖКИ:

[…]
        * Житието е в «Атонския патерик», паметта му се чествува на 2/15 юни.
        12. Саннех Ламин. Иисус — не только пророк. // Страницы №2 1997. — С. 225.
        13. архим. Макарий (Тайяр). Арабские переводы Библии в XIX веке. // ЖМП №11 1976. — С. 44.
        14. Медани Бессам. Библия и ислам. М., 1997. — С. 4.
        15. мон. Юлиания (Демина). Современные египетские исповедники. // Вестник РХД №2(139) 1983. — С. 35.
        16. Абд-эль-Маши. Почему мусульманину трудно стать христианином? Корнталь, 1984. — С. 17.
        17. Така например един от мъчителите на свети Теодор Константинополски (17 февраля / 2 марта) по време на измъчването му говорел: "О, да ми паднеше в ръцете тоя поп (който те върна към християнството) бих изрязал доста ремъци от гърба му!"
        18. Саннех Ламин. Там. же.
        19. мон. Юлиания (Дёмина). Там же. Отговорът от страна на семейството на Малик бил пратения убиец, тежкото раняване и дългото възстановяване в болница.
        20. Торнау Н. Изложение начал мусульманского законоведения. С-Пб., 1850. — С. 470. Това, между другото, се отнасяло само до лицата от мъжки пол, вместо това жените били осъждани на доживотен затвор (на такова наказание подложили св. Аргира (Сребра) (30 апреля / 12 мая)). Макар че, ако говорим за действителното положение на нещата, то нерядко жените, оставили исляма, не по-рядко от мъжете ги заплашва смърт. Тъй например, Билкис Шейх споменава като за нещо съвсем обикновено случая с пакистанската девойка-мюсюлманка, обърнала се към християнството. След известно време подир обръщането ù тя била намерена мъртва. Убил я собственият ù брат, желаейки със самото това убийство "да умие позора от семейството" (Шейх Билкис, Шнайдер Ричард. Я осмелилась назвать Его Отцом. С-Пб., 1996. — С. 6.).
        21. Мец Адам. Указ. соч. — С. 44.
        22. Прозоров С.М. Мусульманское право. // Хрестоматия по исламу. М., 1994. — С. 169.
        23. Мец Адам. Там же.
        24. Панченко К.А. Османская Империя и судьбы Православия на арабском востоке. М., 1998. — С. 18.
        25. Това косвено потвърждава и една сцена от мъченичеството на св. Теодор Нови: когато един от мъчителите на светеца от ярост измъкнал пистолет с намерението да го убие, друг го възпрял с думите: "не бива тъй да го уморим!" И в същия ден св. Теодор бил обесен.




Светото тайнство Причащение (Евхаристия) 
Светото тайнство Изповед (Покаяние)
Светото тайнство Кръщение
The orthodox old beggar who helps orphans

Δεν υπάρχουν σχόλια: